• Начало
• София хотели
  • Луксозни хотели
  • Бутикови хотели
  • Комфортни хотели
• Препоръчани хотели София
  • Хотел Арена ди Сердика
  • Гранд Хотел София
  • Централ Хотел Форум
  • Хотел Арте
  • Хотел Будапеща София
• Забележителности София
  • Разходка из римска Сердика
  • Църква Св. София
  • Църква Св. Георги
  • Катедрала Св. Александър Невски
  • Централен военен клуб
  • Руска църква Св. Николай
  • Народен театър "Иван Вазов"
  • Национален дворец на културата
• Контакт

Църква Света София

Днес в сянката на величествения катедрален храм Св. Александър Невски, църквата Света София често убягва от любопитните погледи на туристите и не е много популярна дори сред софиянци, освен сред коренните жители на града, които, ако изобщо още съществуват, представляват само една малка част от близо двумилионното население на София. Въпреки това, познавачите на столичното минало знаят, че тя е един от най-значимите символи на града. Именно по нейното име, някъде в късното Средновековие, известният български град Средец започва да се нарича София. Така че освен важен исторически и културен паметник, задължителен във всяка една туристическа обиколка на столицата, църквата е и нейна кръстница.

Св. София е посветена на Божията премъдрост (софия = мъдрост от старогр.) и заедно с близката кръгла църква Св. Георги в двора на Президентството, е един от най-древните действащи християнски храмове на територията на България и Европа изобщо. Тя е неизличим спомен от славното минало на града, когато малко след налагането на християнството в огромната Римска империя, простираща се от Атлантика до Ирак, Сердика (тракийското и римско име на София) е един от най-значимите административни, религиозни и търговски центрове на империята. През 343-344 г. в нея се провежда т. нар. Сердикийски събор, в който вземат участие духовници от всички краища на Римската държава и който има за цел да уеднакви нормите на новата официална и единствена държавна религия.

Днешната Св. София лежи върху основите на две или дори повече по-ранни църкви, разрушени в размирните времена на първата фаза от т. нар. Велико преселение на народите, когато Сердика е последователно опустошавана от готи през IV-ти и хуни през V-ти век. Първият храм вероятно бил построен още в началото на IV-ти век, веднага след официализирането на Християнството с едикта от 311 г. За място е избрана една от най-високите части на тогавашния град, извън крепостните стени, близо до амфитеатъра (под хотел Арена ди Сердика и Гьоте институт) и източния езически и християнски некропол (гробище). Възможно е и на това място да са загинали мъченици за Христовата вяра по време на антихристиянските гоненията в предходните векове и от там да идва неговата святост. Намереният в църквата античен сребърен реликвиар (кутия за съхранение мощи на светци) говори също в подкрепа на тази теза. Така или иначе, Св. София възниква или като параклис на гроба на християнски мъченик/мъченици, или като гробищна църква на Сердика.

Втората църква, построена върху развалините на първата, е с много по-големи размери, доближаващи се до тези на днешната. Тя е издигната в средата на IV-ти век, а от нея и до днес са запазени впечатляващи подови мозайки. И този храм е опустошен, вероятно от хуните през V-ти век. От тези два ранни храма са съхранени подземните катакомби - ранно християнски гробници под сегашния под на църквата, някои от тях богато украсени със стенописи.

Днешната църква е построена от император Юстиниан Велики (527-565 г.). Изглежда българите сме били по-толерантни към друговерците, защото след превземането на Средец през 809 г. от кан Крум Страшний, описано в доста черни краски от съвременниците ромеи, Св. София продължава да съществува. След приемането на християнството в Първата българска държава от кан Борис – Михаил, храмът е обновен и активно използван като съборна църква на града. След възстановяването на Българското царство от Асеневци, тя придобива високия статут на катедрала на средецкия митрополит.

По време на Османската империя базиликата е преустроена в джамия. Добавени са характерните минарета, а уникални стенописи от XII-ти век (по-ранни от тези в Боянската църква) са заличени. През XV-ти век е пострадала сериозно от силно земетресение и след това отново е възстановена като джамия. През XVIII-ти век отново силни земетръси събарят минаретата й на два пъти и сред местните турци се разпространява мълвата, че са разгневили "Гяурския господ". Затова те я изоставят в руини, оцелелите и части използват като складове. Пред нея са посрещнати руските войски през 1878 г. През 30-те години на XX-ти век е окончателно реставрирана под ръководството на професора археолог Богдан Филов и известния архитект Александър Рашенов. В средата на същия век църквата е обявена за паметник на културата. Част от църковните ритуали свързани с избирането на българските патриарси след 1908 г. се провеждат именно в този древен християнски храм.

Св. София е построена в рядко срещания по нашите земи план на трикорабна кръстокуполна базилика. Има тристенна абсида, три масивни олтара и нартекс. Пропорциите й са изчислени на принципа на т. нар златно сечение, или 1:2:3. Изградена е от тухли споени със здрав хоросан. Някои изследователи предполагат, че е проектирана от грузински архитекти, изпратени тук по времето на император Юстиниан I през VI-ти век. Отличава се с големите си, а за стандартите на VI-ти век направо огромни размери, дължина й е 47 м, широка е 20 м, а височината на купола й достига също 20 м. През 80-те години на миналия век отново е реставрирана и консервирана. До южната й фасада е издигнат паметникът на незнайния воин с вечния огън, идеята за който възниква още през 20-те години на същия век, но е окончателно осъществена през 1981 г. в чест на 1300-годишнината от основаването на Дунавска България. Той има саркофаг и пет каменни урни, в които вечен дом са намерили костите на неизвестни герои, паднали във войните за обединение на България. При изграждането му е донесена пръст от всички краища на родината.

Под плачеща върба в градинката югозападно от църквата е гробът на българския национален писател Иван Вазов. Той е означен само с неговата бронзова фигура и един монолитен камък от Витошки сиенит, на който писателят обичал да сяда за почивка по време на разходките си из Витоша.